2019-10-07

Билет за безкрая

 

 

IMG_8746.JPG

 

Познавам я отдавна – всъщност от детството ни. Весела Недкова – поетеса, преподавател по български език и литература, психолог. Родена е в Пазарджик. Живее, работи и твори в Димитровград. Автор е на шест книги. През 2009 година излиза есеистичният ú сборник ”Делнично и не съвсем”, който ú донася специална награда на Съюза на българските журналисти. Издала е книга с методически разработки по български език и литература, участва  в  алманах с критични теоретични изследвания за Ботев.

С трите си поетични книги „Под кожата на думите“, „На пръсти“ и „Плавни букви“ Весела предизвиква взрив от емоции и сред публика, и сред критици.

    Месец май. Присъстваме на вечер, посветена на красивото в много негови проявления – Билет за безкрая с поезията на Весела Недкова, нейните ученици Ирина Митева, Добромир Зафиров и музиката на Акустично джазово трио от Димитровград.

-      Кога и къде започва поезията?

-      Трудно ми е да кажа. Истинската поезия започва сигурно от сърцето. Поетично  може да е и нещо, написано в немерена реч, стига да е извисено, красиво и да ни повдига.

-      Равна ли е поезията на безкрай?

-      Билет за безкрая е тя. Стартова площадка към невидимото, към вечното, към безкрайното, към красивото. Може да се каже, че е равна на безкрая.

-      Кога се срещнаха пътищата на поезията и на преподавателската дейност?

-      Бих казала, че нямат много допирни точки. Преподавателската ми работа и работата ми като психолог ме е провокирала да чета много. Знаете, че можеш  да бъдеш много свестен човек и без да си прочел една книга, но не можеш да бъдеш писател, ако не си чел много, страшно много. Такъв тип обогатяване предлага учителската работа, работата ми като психолог и педагогически съветник. Ако има някаква пресечна точка – тя е там, в четенето. Непрекъснатото желание да се учиш, да си на нивото на събитията в културния живот, в литературата.

Пиша откакто се помня, но започнах да публикувам авторски книги, след като излязох от полето на журналистиката. Преживях една моя лична драма, едно преместване. Имах доста трудни моменти и тогава започнах рубрика за човешките нрави в местен вестник. На нейна база се роди книгата „Делнично и несъвсем“. Хората търсеха есетата ми. Трябваше да захранвам рубриката всяка седмица. След това завърших психология и разполагах с повече време. Учителската професия яде много  време – трудна, тежка професия и не остава време да се занимаваш с творчество.  Но пък четеш – и книги, и душите на учениците си…Всеки ден ти се налага да измисляш нови и нови изходи, да правиш избори. Ми… творчество си е….

Разговорът ни съвсем естествено се завъртя около проблемите и темите, за които Весела е писала най-много и които ангажират вниманието ú постоянно.

„Ценностите. Кои са ценностите на съвременния човек? Кое е важното за него?

 За кое би жертвал времето си, нервите си, ако щете, даже приятелствата си? Кои са важните неща в живота на младите хора, на хората от средното поколение, на по-възрастните? Какво ги свързва и какво ги отдалечава? Има ли типично български ценности в днешно време, или глобалното е заличило тези така традиционни български добродетели? Доколко има баланс между глобално, регионално и местно – т.е. доколко и докъде е границата, в която Светът трябва да стане едно голямо планетарно село и доколко трябва да променим идентичността си в него? Патриотизмът нов мит ли е, или е нещо, което следва да има продължение у децата ни? Как да възпитаваме младите хора? Какво да им дадем? Как да ги направим разбиращи, но и силни, способни да се борят, социални, горди…

А традицията казва, че литературата гравитира около три теми – пари, власт и сласт, любов…“

 

-      Интересуват ли се младите хора от поезия?

-      Четат поезия, но не знам дали умеят да селектират качествено от некачествено, не само поезия, изобщо литературни продукти. Сега електронните медии и социалните мрежи изместиха избирателния поглед върху литературата. В момента всеки като че ли е писател, всеки може да се нарече поет, всеки е публицист и ако ти не разполагаш с достатъчен читателски опит е трудно да се ориентираш в тия дебри. В тоя смисъл няма особено много читатели поезията - по-скоро албумни стихчета, посвещения, фейсбук статуси- това се търси и „продава”…

-      Ако поезията излиза в електронен вид, ще бъде ли четена повече ?

-      Това е една допълнителна възможност. В сайтовете, в блоговете има някои много ценни неща, но как да се ориентираш в тях. Това е трудният въпрос. Кое е качественото? Да говорим за стойностите, за критериите, за добрата литература, за тенденциите, в които върви съвременният разказ, съвременният роман, поезията. Едно време това се учеше в училище и човек се образоваше от някаква литература, която все пак се подчиняваше на някакви критерии. Сега обаче, реално нещата са доста по-различни. Всеки може да издаде книга, ако си плати. Може да си направи блог и да пуска там каквото си иска. И ще си намери публика. Но това нищо не значи. Големият въпрос за мен е въпросът за ценностите. Къде са тежестите, къде са опорите на съвременния човек, кои са опорните му хора, към какво се стреми?

-      Има ли автори от средното поколение, които да бъдат ментори, защото са в крак с днешното време?

-      Има силни гласове в момента в прозата – специално в жанра на романа, на разказа – Елена Алексиева, Георги Господинов, Теодора Димова, от малко по-възрастните- Деян Енев.

Критиката в момента почти не функционира. Няма един глас или издание с безспорен критически авторитет, който безкористно да ти каже – това става, това не става. Но ако човек чете, ако навлезе в литературните коридори, би могъл да се ориентира.

-      Може ли днес, в България, човек да се изхранва, пишейки поезия?

-      Не. И то не само сега. Литературните занимания са  самотни и неблагодарни. Ако някой желае да стане писател, трябва да има богат родов корен, поне три поколения, които да са му създали някакъв бекграунд, или поне да са заработили нещо, което той да изхарчи/смее се/. От писане и издаване на поезия трудно се живее.

-      Поетеса, учител, психолог или щастлив човек, който прави всички тези неща?

-      Не знам дали съм щастлив човек или не. Щастие, надежда не са ми много категории в речника. Мисля, че човек трябва да живее във вътрешно съгласие със себе си. Ако това е щастие – да. Може да се каже, че съм щастлива.

-      Есета или стихове – кой е по-любимият жанр?

-      Сега вече посягам към разказ. Не съм написала много, но мисля, че в последно време повече ми допада. Той не е назидателна форма като есето. Може всичко да се развива зад кадър.

-      С думите на психолога или с думите на поета се стига по-лесно до съзнанието на хората, до сърцата им?

-      Зависи. Понякога най-дълбока връзка се осъществява с мълчанието. Като психолог смятам, че най-силна връзка може да имаш с някого, ако го просълзиш.

Като поет – ако го докоснеш, ако го развълнуваш, ако оставиш следа – макар и драскотина.

-      Какво предстои?

-      Вероятно в скоро време стихотворения. За книгата с разкази още не съм готова. Пиша така, както дишам. Няма как да се откажа, разбира се, ако думите не се откажат от мен.

 

Маришки истории – проект „Реката“

ПРОЕКТЪТ Е ЧАСТ ОТ ПРОГРАМАТА НА ПЛОВДИВ - ЕВРОПЕЙСКА  СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА 2019

Сайта се поддържа чрез WebBuilder
Вход